Точната дата на подписването на Латеранските споразумения е 11 февруари 1929г., като с тях се слага край на открития въпрос между Светия Престол и Италия, поставен през 1870г. с падането на Рим и провъзгласяването му за столица на Италия. Подписалите Латеранските споразумения са кардинал Пиетро Гаспари от страна на Светия Престол и Бенито Мусолини от страна на италианското правителство. Споразуменията поставят ясното разграничение между компетенциите и естеството на гражданската и църковната власт.




Латеранските споразумения включват три отделни документа: трактат, който признава независимостта и суверенността на Светия Престол и определя Ватиканския град-държава като Връховен субект на международното обществено право, учреден за да гарантира на Светия Престол, в качеството му на върховна институция на Католическата църква, „абсолютна и видима независимост и да гарантира неоспоримия суверенитет в международната област”. Конкордат, който регулира въпросите за дейността на Църквата в рамките на Италия и по-точно пълната религиозна свобода, дейността на католическите институции, признаването на религиозния брак и преподаването на религия в училищата. Финансова конвенция, която ангажира Италия да възстанови нанесените щети по време на окупацията на Рим през 1870г.


През 1984г. Конкордатът е преразгледан, за да се премахне клаузата засягаща религията в държавата и Католическата църква. Така, на 18 февруари кардинал Агостино Казароли и тогавашния италиански премиер Бетино Кракси, подписват договор между Светия Престол и Репубика Италия, чрез който излиза от сила органично присъстващия в Латеранските споразумения принцип за католическата религия, като единствена за италианската държава. Договорът е вдъхновен от принципа за двойна независимост: държавата и Католическата църква са незавимисими и суверенни, всяка във своята област. В текстът се подчертава, че промяната има предвид „процеса на политическа и социална трансформация в Италия през последните десетилетия и развитието в Църквата след Втория Ватикански събор”, както и е съобразена с „принципите в Конституцията, от италианска страна, и декларациите от Втория Ватикански събор относно релиигозната свобода отношенията между Църквата и политическата общност, както и новото кодифициране на каноничното право”.


Още през 1922г. Папа Пий ХІ пише в своята първа енциклика “Urbi arcano dei consilio”, публикувана на 23 декември и изцяло посветена на “Римския въпрос”, че Италия няма защо да се страхува от Светия Престол, тъй като Папата, какъвто и да бъде, винаги ще повтаря: „Мисля за мир, а не за нещастия: за истински мир, онзи мри, който не е отделен от справедливостта, за да може да се каже: справедливостта и мира вървят ръка за ръка”."Единствен Бог може да определи кога да удари този час; за хората с добра воля този момент ще бъде един от най-тържествените и плодоносни за възстановяването на Христовото царство на земята и за помирението между Италия и света".